Предоставено от Blogger.

вторник, 28 септември 2010 г.

Автентичен разказ на участник в двете войни в Чечня


Втората чеченска война продължаваше. Грозни беше превзет, тъкмо бяха завършили боевете за Катир-Юрт и операциите по прочистване на Алхан-Кала, където по „адреси” ликвидираха измъкналите се от Грозни бунтовници. През март 2000 аз бях сержант, старшина на група за Специални Действия в Отряда за Специални Действия „Росич”. По произход съм от място наречено „Десети совхоз” (совхоз – наподобява ТКЗС; съвместно селскостопанско управление подобно на колхоз, но с по-различни характеристики – бел. пр.) и вероятно заради това в отряда ми измислиха прякора „Червонец”(червонец – на жаргон едно от значенията е „банкнота от десет рубли”.)…
    В отряда дойдох още през 1993-а, когато той представляваше само учебна рота на спецчастите и попаднах в първия набор. Като наборен войник воювах в Чечня от 12 до 31 декември 1994 година. Нашата колона по време на марш беше унищожена край Чернореченската гора. Там и завърши моята първа чеченска кампания, заедно с нея и наборната ми служба. Уволних се точно преди нова година, когато бунтовниците в Грозни вече бяха разбили Майкопската (по името на града, от който е бригадата – гр. Майкоп) бригада, през 1998 се върнах в отряда „Росич”, където служих и през 2008 и минах всички длъжности от редови снайперист, командир на взвод, командир на група до заместник-началник щаб по специални операции.  
   В първата седмица на март 2000 година започна обсадата на село Комсомолское (Чечня). Чеченците го наричаха Саади-Кутор. В първия ден на обсадата от населеното място започнаха да излизат групи бежанци и по техни думи, в Комсомолское имаше около две хиляди бунтовника водени от полевите командири Бараев и Гелаев. Северната страна на Саади-Кутор беше удържана от бараевците (хората на Бараев), наброяващи до 300 души. Нашата задача беше да открием огневите им точки. На всички групи дадоха сектори, за които да отговарят и на 5 март се хванахме на работа, проверявайки всяка къща. Вечерта на границата на селото, в една необитаема къща, намерихме малък склад с оръжие и в момента на излизане от двора попаднахме под огъня на гранатомети и миномети. Тъкмо отстъпихме, когато видях двама души да бягат по улицата: това бяха старец и момче. Навеждайки се и нелепо криейки се с ръце от шрапнелите, те се носеха надолу по улицата. Двамата бяха изплашени, а старецът май беше леко ранен от шрапнел. Момчето се казваше Хамзат, а старецът — Муса. Ние ги изведохме от зоната на стрелбата, превързахме одраскването на стареца и ги изпратихме към импровизирания лагер за бежанци, разположен в полето зад селото. След едно денонощие ние отново се срещнахме, при доста по драматични обстоятелства.  
    6- ти март беше студен и слънчев. Ние продължавахме работата си, движейки се от къща на къща по същата улица. Къщите, макар да пазеха още топлината на камините и осезаемото присъствие на хора, бяха пусти. Около 11 часа сутринта първата група в състав от 22 души – 18 наши и четирима собровци (СОБР – спецотряд за бързо реагиране – бел. пр.) – се готвеха да проверят поредната изоставена къща. Всички групи се придвижваха към третата уравнителна линия, откъдето им предстоеше да започнат работа. Съобщиха ни безусловната заповед на командира на отряда Сьомин: засега да стоим на линията и да чакаме последващи указания. Право пред нас, на малко възвишение, стоеше голяма двуетажна вила с червени тухлени стени. Той стърчеше като гнойна пъпка: разполагайки се точно до кръстовището, което при определени обстоятелства можеше да се нарече стратегическо, къщата все едно че дразнеше и предлагаше на всички да разкрият колкото се може по-бързо някаква тайна скрита в дълбочината й. Лейтенант Жен – така в отряда наричаха командира на 1 група Джафяс Яфаров, който, въпреки молбите на командира на отделение от групата за бойно обезпечение, настоя да огледа вилата: „Ще разберем какво има там! Ще се оправим спрямо ситуацията, а там и останалите ще се присъединят…» Лейтенантът заповяда на дозорната група от четири души да напусне уравнителната линия и да огледа къщата. Това решение се оказа съдбоносно за цялата 1 група. Отначало, като че ли, всичко беше нормално. Нашата група за оглед влезе в къщата и на първия етаж, в една празна стая се натъкна на позиция оборудвана за картечаря на бунтовниците: зад торбите с пясък, върху двунога стоеше картечница и кутии с патрони. Получавайки доклад относно находката, лейтенантът взе със себе си още трима „спецове” и заедно с дозорната група продължи да оглежда къщата. В един момент негов боец премести изоставената картечница и... отвори сметката с наши загуби: картечното гнездо беше минирано и двама спецназовци загинаха на място. Всичко останало се случваше на един хвърлей от трета група, но бандитите не им позволяваха да правят каквото и да било, притискайки ги с плътен огън от околните къщи и зеленината на градините. Аз със моите бойци бях на около петстотин метра от вилата и не можех да помогна на Жен. Същевременно, 1 група попадна в огнена торба. Боят се водеше в тясното пространство на двора и вътре в самата къща. Бандитите, криещи се в мазето и съоръженията на двора, разстрелваха спецназовците от три метра, от упор. Стреляха от къщата, от таванското помещение, иззад вратите. Тези, които успяха да скочат в плевнята или да се изместят в ъгъла на двора, бяха замеряни с гранати.
   Първата половина на групата загина още приближавайки се към сградата – работата си свършиха снайпериста и картечарите, скрили се на тавана. Един „дух”, показал се за секунда на прозореца, ние успяхме да ликвидираме, но това естествено не решаваше съдбата на битката. Момчетата просто бяха разстрелвани пред очите ни. 19-годишния сержант Саша загина, когато до мъртвата зона на обстрела му оставаха някакъв половин метър. Той пълзеше по пътя и викаше: „Майко! Майко! Спаси ме! Моля те!” снайперистът на бунтовниците стреляше с бронебойно запалителни. След всяко попадение на куршум войника биваше подхвърлян на пътя, а якето на униформата му искреше със ярко син пламък. Момчето пълзеше и викаше: „Мамичко! Боли!” той затихна пред самата врата на двора, изпъвайки напред ръцете с автомата в тях.
попадайки в засада вътре във вилата нашите момчета не се изплашиха, а се биха отчаяно. Притиснати между етажите момчетата се държаха още двайсетина минути. Най-вероятно те разбираха, че те вече няма да могат да излязат, но въпреки това, както е и прието в руските спецчасти, никой не вдигна ръце във въздуха, не се предаде в плен, всички се биха до последния патрон. Цялата 1 група за специални действия загина заедно с командира си, 24-годишния лейтенант Джафяс Яфаров, по-късно посмъртно удостоен със златната звезда на Герой на Русия. Заедно с бойците от «Росич» загинаха и четирима офицери от СОБР.
     В това време ние безсилно гризахме земята на откритото пространство и даже не можехме да си вдигнем главите – по нас и по 3 група гърмяха картечарите и снайпериста. На групите ни се наложи да отстъпим назад под плътния обстрел на бунтовниците. Това движение беше изключително трудно. Ние бягахме по полето, през канавките и пресъхналата река в посока моста, на който се разположи нашата „кутийка” (бронирана машина). През цялото време по нас стреляха картечарите на гелаевците, скрили се по таванските помещения и в дълбочината на дворовете срещу „нашия” изход от канавката към моста, канейки се да отрежат коридора ни. Някак си стигайки до БТР- а ние се скрихме зад бронята му и си поехме дъх, докато стрелецът в машината обработваше огневите точки на бандитите с тежката си картечница КПВТ. Картечниците на гелаевците замълчаха за кратко: „чехите” сменяха позиции. Воюваха „духовете” прекрасно: те сковаваха маневрата ни, умело използваха преимуществото си в познанията в географията на селото и не ни даваха да водим прицелен огън, окучвайки ни със снайперски огън и притискайки ни към земята с гранатометни залпове. Една граната уцели кърмата на нашия БТР, направи рикошет и се взриви във въздуха, причинявайки смъртоносна рана в главата на още един от нашите... около час тъпчихме на една педя земя и аз започнах да се опасявам, че ще ни притиснат както направиха това с Жена. За щастие успяхме някак да се измъкнем от пръстена на обкръжението. Равносметката на първото денонощие на боя не беше в наша полза: понесохме болезнени загуби и не взехме под контрол стратегически важни точки в това селище. Колкото и да е парадоксално поставената задача по откриване на огневите точки на противника ние изпълнихме – всъщност, цялото село представляваше непрекъсната огнева зона. Не е учудващо, че след денонощие щурмът на селото продължаваше вече с помощта на авиацията и артилерията. След суматохата на боя дали ми беше лошо? Ами не… Беше ми... никак. Чувствах, че съм жив, осъзнавах го, но радост това не ми носеше. Моите другари, Женя, Емиков, Никулин, Гордей и други, лежаха мъртви в Саади-Кутор. Аз бях съвсем близо там, но нищо не направих. Даже телата им не прибрах. Докторът ми наля спирт: леко ме отпусна...
Новината за сериозните загуби на спецчастите започна да се разпространява по войсковата групировка, участваща в разгрома на двете банди. Горчиво ни беше да осъзнаем, че бунтовниците успяха през първото денонощие на операцията да нанесат толкова сериозно поражение на отряда ни. Но, получавайки такъв шамар, ние само се озлобихме и направихме изводи – воюваме не с бандити „текезесари”, а с опитен противник. Както и ние, командирът на „Росич” тежко преживяваше гибелта на първа група. Ето ги и думите му, които определиха бъдещата последователност на събитията: „Отрядът няма да се махне от тук, докато не прибере всички свои”. По обед от полк. Сьомин разбрах, че с помощта на местните жители се водят неофициални преговори с гелаевците. После обявиха, че са нужни доброволци сред бойците на спецчастите – предстоеше да се прати делегация при бунтовниците. Сигурно чувствах някаква вина зад гърба си, затова казах че ще ида и аз. Заедно с мен желание изявиха още четирима спецназовци. Това бяха Бутков, Кузмин, Клюев и Смирнов. Всички си взехме сбогом с другарите ни от отряда, защото разбирахме – може и да не се върнем. С нас да преговарят тръгнаха онези същите Хамзат и Муса, които измъкнах на 5 март от зоната на обстрел. Те носеха на бунтовниците вода и продукти. Те бяха и наша гаранция. Единствената гаранция. Съгласно условията, всички тръгнахме без оръжие. Скривайки под бронежилетките по две гранати (живи нямаше да се предадем), се качихме на два БТР и поехме към селото. Тътрейки се сред буците с пръст моите „катафалки” неуверено си проправяха път по покрайнините на селото, където всеки втори дом беше изгорял или разрушен под ударите на вертолетите и където път вече нямаше, а реално –само развито от верижна техника направление. Покрай мрачните скелети на сградите пасяха несмислени крави. Беше тихо, като в гробище. Първото тяло, което намерихме беше на Муха. Неговата разкъсана от куршуми бронежилетка простреляната „сфера” (каска) се виждаше сред коловозите. За наше огромно учудване Муха беше жив. Когато започнаха да стрелят по групата, той се метнал в коловоза оставен от БТР и залегнал там. Забелязали го от къщата и започнали да стрелят. Прострелвайки шлема му на две места и разпердушинвайки «бронята» ми, бунтовниците го сметнали за мъртъв. Ранен в гърдите и гърба той лежал в коловоза няколко часа, притискайки се към земята, докато не се появихме ние. Според мен, характера на раните му беше просто несъвместим с живота: виждах костите на гръбнака му през дупките в „бронята”, а се оказало, че минавайки жилетката, куршумите засядали в мекото на гърба му и просто съдирали кожата и месото. Невероятно, но напълненият с адреналин Муха стана, взе автомата си и самостоятелно повлачи крака към нашия лагер. След това стана по-лошо. Десетина наши другари лежаха в редица на височината пред къщата. Почти всички бяха убити от снайпер. Всеки бе довършван в главата. Пред самата порта на къщата ничком лежеше още един наш убит. Явно го бяха скосили трасиращи куршуми, тъй като цялото му тяло все едно, че беше насечено с брадва. Когато свалих каската му, черепът на боеца просто... се спука. Върху мръсния сняг се разплеска сгъстена кървава пихтия. Аз, псувайки и с треперещи ръце, започнах трескаво да събирам с шепи кървавия сняг обратно в шлема. Стоящият зад мен спецназовец захлипа и заплака. След това започна безсмислено да обикаля в кръг и абсолютно си „изгуби главата”. Аз се раздразних, надигнах се и го ударих силно по лицето. Някъде отгоре се чу смях. Брадат, с бели зъби чеченец със зелена лента на главата ми махна с превързаната си ръка: „Ей, руснак, зарежи тоя труп! Тук ела! Тук има още!”

...Накиченият с оръжие бунтовник размахваше пред лицето ми пистолет „Стечкин”. Не му се харесах. Дявола ли ме дръпна за езика да устройвам дискусия на религиозна тема. Заради това получих два удара с пистолета по зъбите и плюейки кръв чух дрезгавия шепот на момчето Хамзат, стоящ зад гърба ми: „Ако решат да ни убиват, ще ни убиват всички заедно”. Бунтовникът, побелял от ярост, три пъти стреля над главата ми, изпсува на руски и ми навря пистолета в устата. В това време на другите ми другари шумно четоха Корана. На двора се разнасяше глъч и викове. Муса и Хамзат със всички сили се опитваха да спечелят време и „успокояваха” както можеха побеснелите бунтовници, опитвайки се да отклонят вниманието им, за да не им позволят на бандитите да започнат саморазправа. Те се хващаха за оръжията им и яростно спореха с тях за нещо на чеченски. Аз улавях само общия смисъл на аргументите им: тези, хора вчера ни спасиха, те дойдоха с нас, ние отговаряме за тях, те са без оръжие, просто искат да вземат убитите си. Бунтовниците ту се смееха, ту викаха, наричайки ни с всякакви епитети и не разбираха от какъв зор те трябва ей така да ни дадат нашите убити. Ни пък стояхме обкръжени от около четиридесет брадати, окичени с оръжие „чехи” (чеченци) и се готвихме да умрем. Главното нещо, което решително не устройваше бандитите: защо им изпратиха старшина, а не офицер? Аз ги уверявах, че съм доброволец както и всички, спецназовци, които бяха заедно с мен. Неочаквано на двора се появи облечен в черна натовска униформа висок брадат тип, с бинтовано лице: виждаха се само устните му и едното му око. Той беше контузен, говореше тихо. Това беше заместника на Гелаев Абдул-Хамид. Бунтовниците го наричаха „Хома”, позивния му беше „Черен орел”. Той каза нещо на бандитите си на чеченски, после дойде при мен и ме увери, че никой няма да ни пипне. Без излишно бавене започнахме да товарим убитите ни върху първата машина. Направи ни впечатление, че гелаевците не бяха се гаврили с телата на спецназовците и даже не бяха махнали оръжието от телата. Тези, които бяха загинали в къщата бунтовниците изнасяха сами, сваляйки от тях автоматите и ни ги предаваха. Освен „стечкина” и станцията на лейт. Яфаров друго не си бяха прибрали. Те също ни помогнаха до закрепим с въже телата върху машините. От носа до самата кърма машината беше покрита с наши убити, телата лежаха даже върху капака на двигателя. Единия от бандитите огледа с невесел поглед купчината изтерзани трупове върху БТРа и произнесе: „ «Ние само от вашия спецназ и авиация се боим. Повече – от никой». Мен по някаква причина тези думи ме раздразниха силно и аз казах, че въобще не ме е страх от никой. Той се опита да изглади неловката ситуация и с басовия си глас добави: «Твоите момчета бяха добри воини. Беше достойно да се сражаваме с тях...»

След тази странна и печална церемония Хома ме отведе настрана и между нас се проведе разговор на четири очи. Главатара на отряда гелаевци ме ПОМОЛИ да изпълня парадоксална молба – да предам убитите и ранени бунтовници на местните жители. Това означаваше, че аз, боец на руските спецчасти, трябваше не само да постъпя против общата военна логика, но и съзнателно да действам против целите на нашите «адресни мероприятия», главния смисъл на които беше унищожаването и захвата на живи бунтовници за измъкване на изкючително ценни разузнавателни данни.
Аз свикнах на твърдостта на военното време… И преди и след събитията в Саади-Кутор ми се налагаше да взимам чужди животи и да изпращам свои загинали другари. Няма да е преувеличение да кажа, че аз искренно ненавиждах тези, с които ми се наложи да воювам и знаех как те ненавиждаха мен и моите другари. Нито аз, нито моите хора не таиха илюзии относно културата на бандитите: ние знаехме какво правят те с попадналите в плен при тях ранени руски военни. Аналогично, чуждата смърт никога не ме беше вълнувала и ми беше все едно какво ще се случи с този или онзи ранен „дух”, когото сме изкарали от мръсните мазета на Грозни, Аргун или Алхан-Кала. Те бяха стотици, лица не помнех, техните небръснати бинтовани мутри, зелени шахидски ленти просто се смесиха в една обща сива маса. Нас ни интересуваха само сведенията, които тези врагове трябваше безусловно да ни предоставят- нищо друго нямаше значение. A la guerre comme a la guerre…

Е, да допуснем, убитите „чехи” ще дам на местните – нека по-бързо ги закопаят. А какво да правя с ранените? Аз осъзнавах, че много от онези, които воюват в този ад още от първата кампания насам, и няма да ми простят. Може би ако на мен – професионалния „вълкодав”, червена барета от спецназ – доложеха, че някакъв руски военен се кани да пусне ей-така група ранени бандити, щях да застрелям този боклук сам за предателство. Абдул-Хамид ме гледаше право в очите и четеше объркването на лицето ми. „Слушай, ние вашите убити дадохме цели, нищо не сме им правили, нали? Заедно с оръжието? Вас не ви пипнахме? Просто откарай нашите убити и тежко ранени и ги предай на жените в бежанския лагер. На ранените тук с нищо не можем да помогнем, а те поне някаква помощ ще окажат. Аз на теб още един пленен руснак ще дам – взимай го”. Задържах емоциите си под контрол. Изведоха плененото войниче. Той беше с белезници и камуфлаж с пясъчен оттенък. Това беше редник от 503 мотострелкови полк, който беше отцепил Комсомолское и когото бунтовниците бяха помели още при проникването в селото. Името на войника не запомних. Заедно с бунтовниците започнахме да измъкваме от мазето на същата къща техните убити и ранени. Стана ми разбираемо настървеността, с което гелаевците защитаваха къщата: тук бе полевата им болница и моргата. От небето се посипа ситен сняг, слънцето се скри зад оловните дъждовни облаци, започна бързо да се стъмва. Товарихме ги вече на нашия втори БТР. Имаше много убити. Около петнайсет. Ранени имаше още повече. Повечето бяха „тежки”, ранени в главата, корема и краката. Раните на някои бяха съвсем пресни – това бяха бандитите, които успяха да поемат от куршумите на другарите от групата на Яфаров. Не мога да кажа, че това особено ме зарадва. Моите эмоции вече практически бяха атрофирали и исках колкото се може по-бързо да се махна от проклетото село. Само ако знаех: всичко интересно едва започваше.
Свирещия звук на 120-миллиметровата мина и последващия взрив на сто метра от нашите „кутийки” изплаши всички без изключение. Мен болезнено ме удари една буца пръст по главата. Всички като по команда паднаха на земята и се притиснаха към нея. След миг долетя и втората мина. Ярка експлозия, падащи от небето буци замръзнала пръст. Третата мина се заби в средата на двора и... не се взриви. Ние с Хома навъсено гледахме опашката на стоманеното и оперение, търчащо от земята на половин метър от нас. Кой стреляше и откъде беше неясно. Но абсолютно ясно беше едно – целеха се в нашата къща. „На бегом в мазето!!!” –изрева Абдул-Хамид и всички на тълпа се ринахме към къщата, старателно прескачайки опашката на „сто и двайската”. Това беше сериозно, железобетонно укритие дълбок метър и половина. Вътре беше безопасно и даже сухо. Над нас свистеше и се разнасяше тътен. Ние пък стояхме в полутъмното мазе – ние спецназовците и бунтовниците на Гелаев, притиснали се един до друг, разтрепервайки се от взривовете и глухо псувайки. Сред бандитите имаше снайперист, облечен в анцуг, въоръжен със снайперска карабина тип „биатлон”. Запомних как той, сочейки труповете на убитите от него момчета, замислено каза: „На твоите момчета не им провървя...”. Моят кръвен враг, убил моите приятели, обезобразил телата им с бронебойно запалителни куршуми, стоя на няколко сантиметра от мен, чувствах дишането му. При желание можех да го докосна. Над нас кънтяха взривове и зад врата се сипеше някакъв боклук. Обстрелът спря тъй неочаквано, както и беше започнал. Не вярвайки, че всичко е свършило ние внимателно излезнахме на повърхността. Целия двор беше разровен от мините, обсипан с шрапнели и парчета тухли и шисти. В мъртвата тишина ние се гледахме един друг с бунтовниците, гледахме и входа на мазето и смутено отвеждахме погледи встрани, все едно там долу беше станало нещо много неприлично. Аз отново погледнах снайпериста с карабината „биатлон”. Той се намръщи, обърна ми гръб и се разтвори в тъмнината на двора. Слънцето се канеше да залезе, валеше сняг, покривайки ледената коричка върху зелената броня на машината и вкочанените тела на убитите – и нашите и не нашите. Командирът на гелаевците даде команда на главорезите си: „Тръгваме!” те извадиха от мазето последните тежко ранени. Някои бяха в безсъзнание. Един едър бунтовник беше с разбит от шрапнел череп и окото му беше по неестествен начин обърнато. В косматата си лапа той продължаваше да стиска опръскан с кръв празен пълнител от автомат. Струваше ми се, че бунтовниците разбираха положението си. то беше безнадеждно. Селото беше блокирано, мачкаше ги авиацията, биеше ги артилерията, силите, разбира се, бяха неравни. А отряда на Гелаев обречен. Чакаше ги смърт. Тя вече беше около тях. Те сами я сееха и сами я събираха. Но мисля, че чеченците се бяха преситили да наблюдават тази ежедневна, ежеминутна, безрадостна смърт и не искаха да виждат бездарната и мъчителна гибел на своите другари в мазето на тази проклета къща от червени тухли. Затова, въпреки логиката, решиха да повярват на мен, техния враг. Надявайки се, че няма да ги излъжа. Няма да предам ранените на ФСБ или сътрудниците на Министерството на правосъдието, което аз, собствено, бях задължен да направя. Няма да ги пратя в Чернокозово. Няма да ги застрелям излизайки от опасната зона. Че няма да ги изхвърля в канавката, което щеше да е най-лесно. А вместо това през нощта във воюващото село ще тръгна да търся някакви „мирни” чеченци и ще ги убедя да вземат от мен, руския „окупатор”, тези полуживи „шахиди”. „Ние с теб имаме УГОВОРКА, старшина, нали? Предаваш нашите ранени на жените?” –върху забинтованото лице виждах само око и мърдащи устни. Без да отмествам поглед, отговорих: „Съгласен!”.


На прощаване Абдул-Хамид ни пожела да стигнем „благополучно” и произнесе следните думи: „Аллах Всемилостен и Милосърден ще посочи на всички ни пътя на избраните за радост или ще поемем по пътя на онези, които предизвикаха гнева Му. ИншАлла!”. Сложих крака си върху стъпенката на втория БТР и се качих нагоре. Трябваше да седя върху трупа на някакъв убит гелаевец. „Седя върху трупа на враг” –улових тази мисъл в съзнанието си. До мен, вглеждайки се в непрогледния мрак, седяха напрегнати и въоръжени до зъби бунтовници. Тези от тях, които бяха леко ранени, доброволно се съгласиха да ни съпроводят през своята „зона на отговорност”, което съвсем не беше излишно. Първата машина, натоварена с нашите убити, се движеше в полумрака малко по-напред. Минахме около петстотин метра, когато вдясно, от двора на някаква къща, започнаха да ни обстрелват с РПГ. За щастие две гранати минаха покрай нас и експлодираха зад БТРа. Нашия водач механик не се стресна, а се ориентира правилно: даде газ и изведе машината извън обстрела, прескачайки опасното кръстовище. Още към половин минута нападателите продължаваха да гърмят по отдалечаващата се машина, но после бързо се прехвърлиха на нас. Без да чакаме докато ни подпалят ние наскачахме от бронята и тук започна абсолютния абсурд: ранените бунтовници се разделиха на две групи и прикривайки мен и другарите ми, започнаха да гърмят с всичко, което имаха по гранатометчиците на „духовете”, съсредоточено стрелящи по нас! Втората група, вглеждайки се в тъмата на дворовете, внимателно ни тикаше в направление, противоположно на сражението. Ние си пробивахме път през някаква изоставена градина, където унило съхнеха млади трепетлики и ябълки, изобилно вдигнали се сред разбитата още през първата война, отдавна изоставена къща. На бегом, скачайки... Същевременно, старшият сред „нашите” бунтовници по отворения канал за връзка започна да вика старшия сред нападателите, изяснявайки, кой стреля по нас. Тези преговори, изпълнен с псувни на руски и чеченски, продължиха към двайсет минути, докато „чехите” не се разбраха между себе си. нападателите дълго не вярваха на „нашите” гелаевци и човек можеше да ги разбере! През нощта по Комсомолское, обкръжено от руски войски, се разкарват два натоварени с трупове блудни руски БТР, съпровождани от хората на Гелаев. Това си беше чист оксиморон...
Неочаквано стрелбата стихна. Студения вятър развяваше храсталака покрай входа на мъртвата къща. Продължаваха да се сипят снежинки и се чуваше как вятъра играе по листата на дърветата.

В края на краищата ни дадоха „коридор” и ние продължихме по-нататък. Приближавайки се към позициите на федералните бунтовниците започнаха видимо да нервничат. До лагера ни оставаше около километър. Гелаевците вече видимо се напрегнаха. Седящият зад мен брадат тип викна: „Имахме договорка, старшина?” Аз кимнах. Ето го кръстовището, след което се забелязваха размитите очертания на крайното КПП. В светлината на фаровете от БТРа аз видях на пътя силуета на първата ни „броня” и самотна фигура в камуфлажни дрехи и АПС (пистолет „Стечкин”) отстрани. Ние забавихме ход. До моята „кутийка” (бронирана машина) се приближи Игор Сьомин, командир на отряда. Той стоеше абсолютно сам върху нощния чеченски паваж и от самия момент на моето „отпътуване” просто чакаше мен – своя старшина, когото прати при бунтовниците, за да прибере загиналите си хора, на своя отговорност. Поглеждайки картината върху моя БТР, той намести знаменитите си очила и невъзмутимо седна до мен, все едно че не забелязва свирепите и подозрителни погледи на бунтовниците, които в този момент се намираха на предела на нервното напрежение. Преминавайки на скорост КПП-то с шокираните пехотинци в него, ние завихме към полето и се насочихме там, където се суетеше черната човешка маса и се чуваше чеченска реч. Покрай канавката нашите „кутийки” намалиха. Сьомин скочи от БТРа и без да си взима довиждане, деловито тръгна по пътя към лагера, попът отръсквайки залепналата по кубинките му глина. Първата „кутийка” плавно пое към временната база на отряда ни. Аз отново останах сам с гелаевците. Хората от лагера с тревога гледаха към нас. Те явно не разбираха какво става, но естествено, не очакваха нищо добро от появата на руска машина покрай лагера им. Викнах им нареждайки им да се приближат. Никой не помръдна. Аз започнах да псувам. Заедно с мен на чеченски започнаха да викат и бунтовниците. Няколко жени се приближиха. Видях разширените им от ужаса очи, длани притиснати до устните, чух воплите и стоновете им, женския им плач... Аз сам хванах за краката първия труп на бунтовник и го метнах на утъпкания макадам. Жените мигновено се хвърлиха под краката ми, хванаха убития и веднага го издърпаха. Едва вадейки краката си от лепкавата глина, губейки дъх, се завтекоха още четири млади чеченки, после още и за някакви си три минути отнесоха всички – и ранените, и убитите. В мрака чух глухите стонове на полуживите бунтовници и шумния плач на жените...

„Ето – изпълних уговорката”, тихо казах аз, но никой не ми отговори. Когато се обърнах, около мен нямаше никой. Гелаевците се бяха разтворили в тъмата на студената кавказка нощ. „Тръгваме!” – уморено изкомандвах на водача. Тежката машина привично изплю облак черен дим и запали фаровете си. в светлината им видях милион бели точици разпръснати във въздуха. Те тихо падаха върху заледената броня на БТР- а сред оглушителната тишина.


ЩУРМЪТ на Саади-Кутор продължи още три седмици и едва на 25 март обявиха, че Комсомолское е освободено от бунтовниците и е взето под контрол от федералните сили. Гелаевците и бараевците загубиха около 800 души. Част от тях заедно с Хамзат Гелаев успя да се измъкне от населеното място. Абдул-Хамид загина. По слуховете той, ранен, се удавил в дълбока канавка, в която групата му стояла през нощта в ледената вода няколко часа, чакайки възможност да си пробие път навън. Лидерът на сепаратистите Аслан Масхадов «разжалва» Гелаев от «бригаден генерал» до «редови» за бездарно погубените бойци от чеченското съпротивление и от този момент в стана на бунтовниците се начена сериозен разкол. Отряда за специални действия „Росич” продължаваше изпълнението на бойната задача в селището Комсомолское, където понесе най-тежките си загуби за цялата история на 2-та чеченска кампания.
През 2009-та Червонец се уволни от отряда заради получени наранявания.
Вижте още по темата:

  © Blogger templates ProBlogger Template by Ourblogtemplates.com 2008 | The Blog Full of Games

Back to TOP