Предоставено от Blogger.

неделя, 24 октомври 2010 г.

Запознанството на един българин с Джохар Дудаев


Чечня - кавказкият синдром на империята

Първото ми запознанство с град Грозни, столицата тогава на Чечено-Ингушетия, беше неприятно, дори ужасяващо. В Кавказ настъпваше пролетта. Тя идваше със зеленина, украсила поляните, с веселия ромон на ручейчетата и отънелите преспи сняг край тях. По върховете се виждаше белотата на снега, но в равнината вече цъфтяха вишните, кайсиите и прасковите. За началото на пролетта най-голяма надежда даваше ярко грейналото слънце. Лъчите му затопляха охладнялата през зимата земя и от нея се надигаше пара.
На пролетта се радваха най-много децата и възрастните хора. Те приклякаха край високите зидове и врати в покрайнините на града и доволни мигаха, облещили се срещу слънцето. С часове.

Отмъщение по кавказки

Нощувах в хотел “Кавказ”, разположен в центъра на Грозни. Излязох от хотела рано сутринта да се разходя във вилната зона, където се намираха лозята, недалеко от града. Сред тях се беше сгушила къщичката на моя приятел - българина Недялко, женен за местна рускиня и работещ в чеченски ремонтно-механичен цех. Той беше служил някога като шофьор в системата на българското МВР и познат на генерал Радул Минчев, представителя на МВР на НРБ в Москва. Преди да поеме този пост, Радул Минчев бе началник на Окръжното управление на МВР във В. Търново.
Трябваше да мина по мостче над рекичка, вливаща се в река Сунжа. Забелязах скупчили се хора на мостчето и край него. Тълпата наблюдаваше нещо в рекичката мълчаливо и с въздишки: “Вай-вай”. Погледнах през раменете на хората и кръвта ми се смрази: долу, там, където водата ручеше по едрите камъни, лежеше труп на млад мъж. Генеталиите му бяха изрязани и хвърлени в тинята наблизо. Главата – отрязана и набучена на върха на отсечена върба. Шията му се обливаше с вода, която търсеше пролука през тялото, за да премине по-нататък. Събираше се за кратко време, получаваше се бентче, прегръщаше раменете му, минаваше над тях и с леко кървава диря продължаваше нататък.
Встрани от мъжа лежеше също обезглавен труп, но на жена. Той бе захвърлен върху облите камъни. Единият крак бе свит, а другият изправен. Гърдите на жената, а може би на момичето, бяха отрязани и поставени на корема. Кръвта бе застинала и окървавила почти цялото тяло и камънаците, но най-кървав беше голям камък, върху който вероятно са отрязали главата на момичето.
В този край злодеянието можеше да бъде извършено само за кръвна мъст или за прелюбодеяние. Иначе не можеше да бъде. Отмъщение, което да смрази кръвта на публиката. Омраза - породила кръв, кръв - пораждаща омраза.
Тази командировка за мен беше една от най-впечатляващите, с вълнуващи преживявания, които не мога да забравя до днес и които понякога сънувам, но с настъпващото склеротично въображение на възрастен човек, чието жизнено поприще наближава своя край. За да отвлека донякъде вълнението от видяното край рекичката, реших да се разходя из колхозния пазар, който се намираше наблизо край хотела. И там ме чакаше изненада.
След като се разходих покрай сергиите и си купих две-три райски ябълки, тръгнах към изхода. В този момент на стотина метра от мен гръмна взрив. Не погледнах назад, не исках да виждам повече трупове.

Запознанство с размирния генерал Джохар Дудаев
Дудаев

Този ден от командировката ми беше ялов. Никаква среща с български началници и строители. За да разсея вълненията от преживяното, реших да отида в ресторанта на хотела, който носеше същото наименование – “Кавказ”. Там имаше само планинци: чеченци, ингушети, осетинци и дагестанци. Нито една жена. В Кавказ заведенията за развлечения, дори и ресторантите, не бяха официално забранени за жени мюсюлманки, но присъствието им там не беше желателно. Този път местните хора бяха облечени в националните си джигитски дрехи. Като че ли посрещаха празник. На поясите им висяха кинжали. Оркестърът засвири темпераментна мелодия, развихри се шеметен танц.
Някой ме потупа по рамото. Беше непознат за мен чеченец, облечен в официален костюм с вратовръзка.
- Може ли да седна при Вас?
- Заповядайте.
- Благодаря.
Непознатият седна при мен и поръча на сервитьорката за себе си напитка от облепиха /облепихата е храст, подобен на нашата шипка/, а за мен - стакан водка. Не отказах. Тъй исках да се напия след преживяното през деня! Впрочем сервитьорките бяха само жени! Но рускини. Непознатият не се представи, а само показа картата си на служител на КГБ. Нямаше необходимост да се представям, защото се досещах, че той вече знае кой съм и откъде съм още при регистрацията ми в хотела. Затова измънках неразбрано фамилията си. Непознатият, вече “познат”, се ухили.
През централния вход шумно влезе група хора. Оркестърът замлъкна за миг, но после още по-страстно засвири. Сред новодошлите се отличаваше мъж на средна възраст, тъмнокос, със слабо лице и тънки мустачки. Правеше впечатление уважителното отношение на околните към него. За кратко време бяха съединени няколко маси, върху тях – поставени бели покривки и бързо отрупани със студени закуски и напитки. Лицето на кагебиста сияеше от възторг.
- Знаеш ли кой дойде в ресторанта?
- Познато ми е лицето му отнякъде, но не се досещам кой е. Джигит някакъв…
- Охо, джигит, и то какъв! Това е Джохар Дудаев! Героят от войната в Афганистан.
Някой от групата на Дудаев ни забеляза и махна с ръка да идем при тях.
Отидохме. Представиха ме на Дудаев. Той ми подаде тънката си и с дълги пръсти ръка. Чувстваха се леки мазоли, вероятно причинени не от физически труд, а от спорт.
- Вие сте от България? - попита ме той.
- Да.
- Страната Ви граничи с Турция, нали?
- Да.
- Хубаво е да посетите Турция. Интересен Ориент…
- А Вие ходили ли сте в Турция – попитах неуместно аз.
- Хм… Летях в небето на Афганистан. Сражавах се там.
- Знам. Вие сте герой…
Лицето на Дудаев прие сериозно изражение.
- Те са героите – каза той и посочи хората край себе си. – Това са кавказките орли.
Излязох среднощ от ресторанта. С Джохар Дудаев повече не се видяхме. Но неговата история си струва да се разкаже.
Джохар Дудаев е чеченски сепаратист, първият президент на самопровъзгласената Чеченска република Ичкерия. В миналото е генерал-майор от ВВС на СССР и единственият генерал в Съветската армия от чеченски произход.
Взема участие във войната в Афганистан в периода 1979-1989 г. В годините 1987-1990 е командващ дивизия стратегически бомбардировачи в Естония.
През 1990 г. Зелимхан Яндарбиев убеждава Дудаев в необходимостта да се върне в Чечня и да възглави национално-революционното движение.
На 27 октомври 1991 г. е избран за президент на Чеченската република. На 1 ноември със своя първи указ провъзгласява независимостта на Чеченската република Ичкерия.
През декември 1994 г. руският президент Борис Елцин подписва указ за въвеждане на руските войски в Чечня. От този момент върви издирване на Дудаев. Срещу него са правени три опита за покушение, които са неуспешни. На 21 април 1996 година в хода на войната в Чечня след предварително и старателно разработена операция руските спецслужби прихващат сигнал от спътниковия телефон на Дудаев в района на село Гехи-Чу, на 30 километра от Грозни. Във въздуха предварително са вдигнати два бомбардировача Су-24 със самонасочващи се ракети. Дудаев загива от взривяването на ракета по време на телефонния разговор.

Българите в размирния край

По времето, когато многократно посещавах Кавказ, българските строители живееха в отделни общежития в квартал Маяковски, населен предимно с руснаци. Строяха административни сгради в града, общежития за газопроводчиците и нефтодобивниците, добиващи нефт и газ в Чечня и южните райони на Ставрополския и Краснодарския край. Голяма бригада беше командирована на строителството на компресорната станция “Орловка 1”, близо до жп гарата Червльонная, на територията на Руската федерация /същата, от която тази зима беше спрян газът, идващ за България/. Изразходваха се огромни количества строителни материали и пари. За да се присвоява нещо, т.е. да се краде, не можеше да се прикриват нещата както за българите от руснаците и чеченците, така и обратно. Ножът беше у големия брат. Той режеше сомуна. “Загубите” се оправдаваха с неволно разпиляване при транспортирането и брак с шмекерии в отчетните документи. При транспортирането на строителните материали се случваха и открити грабежи на превозните средства. Постоянно липсваха материали, макар “там, отгоре” те да бяха планирани и осигурени, но… непристигнали на местоназначението си.
Чеченците са едни от най-богатите в Кавказ. Това за тях беше традиция от векове. В невзрачна къща, особено в планината, можеш да намериш луксозна стока и богат арсенал от оръжие, като се почне от ками, кинжали, саби, пищови и пушки, дори бомби. Голяма част от оръжието е старинно, предавано и запазвано от поколение на поколение.
Началникът на строителната група в Грозни - П. Узунов, беше добряк. Мисля, че беше родом от Шумен. Когато посещавах строителните обекти, ако нямаше възможност да пътува с мен, разрешаваше на шофьора си Тодор да ме откара до необходимото място. Този път трябваше да пътувам до газопомпената станция “Орловка 1”, чийто строеж приближаваше към привършване. Не беше близо до Грозни. Намираше се в степите, където живееха смелите и размирни до днес казаци. Налагаше се да пренощувам там и на следващия ден да пътувам обратно.
След като се запознах с хората, с хода на строителството на обекта, както винаги дойде време да отпразнуваме запознанството по съответния стандартен начин - разпиването на две-три бутилки водка, замезвано с пушена сланина. За това убедително настояваха прорабът /техническият ръководител/ Веселин и руският му колега Виктор Петрович, които през целия ден ми намекваха, че ме очаква сюрприз. Когато привършвахме вече водката и сланината, Веселин ни помоли да почакаме малко и отиде във фургона си.
Върна се с бутилка гроздова ракия, червени домати и люти чушлета. Някой от бригадата му, родом от селата в района на Павликени, скоро си ходил в домашен отпуск и донесъл тези неща. Запазили ги за “скъпи” гости.
- Липса на мезе и пиене няма – казах. – Но как е със строителните материали? Стигат ли? Скоро ще бъде официалното откриване на помпената станция…
- Абе, остави материалите – измърмори Веселин. – Нали тук, на масата, “материалите” стигат?
Сутринта с Тодор потеглихме обратно за Грозни. И двамата дълго време мълчахме. Когато се намирахме на възвишение, пред нас заблестяха водите на река Сунжа, няколко километра преди тя да се влее в река Терек. Двете реки бяха пълноводни и дълги, черпещи водите си от заснежените и леденясали върхове на Кавказ. Тодор предложи да се разходим по брега на реката и да се опитаме да уловим някоя рибка. Не било сезон, дано рибнадзорът не ни забележи. Все някоя белуга ще хванем на въдицата.
След като преминахме по огромен железобетонен мост и се спуснахме по прашен полски път, дочухме взрив в реката.
- Да бягаме! - промълви Тодор. - Бракониери.
- Да се махаме. По-далеко от греха – казах аз.
От храстите наблизо изскочи рижав руснак.
- Я елате тука, братцы! Не се бойте…
Нямаше как, спуснахме се надолу. Там, в реката, друг човек, личеше си, че е кавказец, събираше есетровата риба в лодка. Двамата непознати ни поканиха да им гостуваме в близкото село с такъв убедителен, почти заповеден тон, че нямаше как да откажем.
Къщата, в която влязохме, не ни впечатли с външността си, но вътрешността й беше обзаведена разкошно. Както е прието, хапнахме, сръбнахме, като обменяхме общи приказки. Когато си тръгвахме, рижавият /и до днес не му зная името, макар че се срещахме още два-три пъти/ каза:
- Нищо не сте чули, нищо не сте видели, нали?
Убедихме го, че ще мълчим като риби. Доволен, той ни даде по стъклено бурканче червен и черен хайвер, като ни подхвърли, че може да ни продаде от него даже буренце на изгодна цена. Така се продавал хайверът – на буренце.

Нож за целувка, или гостоприемство по чеченски

В Грозни престоях и следващия ден. В края на краищата трябваше да посетя Главка /управлението на строителния тръст/ и да споделя впечатлението си от пребиваването си, т.е. какво и за кого ще пиша в статиите си.
Покриха масата с лакомства и водка. Не можех да откажа, защото това щеше да се приеме като обида за хазаите. Тъкмо щяхме да гаврътнем втората чашка на екс, в коридора се чу шум. Чеченците развълнувано наскачаха от масата. Какво ли се беше случило?
Ето какво:
Българският технически ръководител Генади имал позната чеченка, студентка в грозненски институт. Баща й бил зам.-шеф на търговията в града, често пъти ходел в командировка в Москва и в столиците на много съюзни републики, брат й периодически продавал плодове и зеленчуци на московските пазари. Майка й боледувала на легло. Познатата на Генади го поканила вкъщи на чаша чай.
Той добре знаел за гостоприемството на кавказците, но… позабравил религиозните им обичаи и нрави.
Седнали край масата, пили чай, Генади придърпал към себе си момичето, започнал да го прегръща и целува. Нищо повече. В този момент на вратата се показал брат й.
Нищо не казал, а само проскърцал със зъби и се изкашлял. Извикал сестра си и я накарал да отрупа масата с мезета и вино. Такъв е обичаят на чеченците: има ли гост, който ще да е, ако ще да е и неверник, той трябва подобаващо да се посрещне. После, щом излезе от къщата, тежко му и горко!
Генади си спомнил тези неща и не смеел да мръдне от стаята. През нощта дремел на одъра. Колегите му се досетили къде е, но никой не смеел да го изведе от гостоприемния плен. Позвънили на българския консул и представителя на МВР в Одеса и те незабавно пристигнали.
Къщата била оградена с тухлена ограда. Тъкмо когато Генади трябвало да мине с официалните лица през външната врата, проблеснал нож и се забил в рамото му. Разминало му се.
Свидетелите на това зрелище - българи, чеченци и руснаци, идваха да разкажат за случилото се.
Имало е и други случаи на проява на кръвна мъст, но още по-жестоки. Случвало се е във влака с маршрут Москва - София да се режат глави. Главите - захвърлени навън, а телата – останали в междувагонното пространство. Но това са други истории.

Вижте още по темата:
Войната в Чечня- историята на един българин участник в нея 
 Кота 776- гробницата на Шеста рота

Една Нова година в Грозни- историята на един войник 
Войната в Чечня през погледа на един войник 
Българската връзка в Чечня
Клип как хора на Шамил Басаев превземат руско КПП
Войната в Чечня- сблъсък на традиционния ислям с фундаменталният 
Авторитарния господар на Чечня и бъдещето на Северен Кавказ 
Автентичен разказ на участник в двете войни в Чечня
Хасан Баиев- доктора спасил над 10 000 души по време на войните в Чечня
Смъртоносният отряд на Басаев 
Доку Умаров- Емирът на Кавказ 
Защо нормални жени стават камикадзета? 
Саид Бурятски- главният идеолог на екстремистите.в Северен Кавказ 
Краят на полковника- ликвидирането на Аслан Масхадов 
Войните в Чечня Част 1 
Войните в Чечня 2 Част
Изповедта на един руски пленник в Чечня 1 Част
Изповедта на един руски пленник в Чечня 2 Част 
Руски ветерани от войните Част 1 
Руски ветерани от войните Част 2 
Руски ветерани от войните Част 3
Уникален клип от войната в Чечня 

  © Blogger templates ProBlogger Template by Ourblogtemplates.com 2008 | The Blog Full of Games

Back to TOP