Предоставено от Blogger.

петък, 28 януари 2011 г.

Българин сражавал се в Чечня: Виждал съм нечовешки изтезания

Руслан Валентинов е българин, на 39 години. Живял е в Чечения в периода 1986-1993 година. След това до 1996 г. взима участие в специален отряд от наемници, които се бият на страната на Русия във военния конфликт в републиката. Ранен е в десния крак в началото на 1996-а. Остава куц за цял живот. В края на същата година се завръща в България. В момента има семейство с две деца и работи в строителството.

- Руслане, как попадна в Чечения?

- Отидох там през 1986 г. с родителите си. Тогава в столицата Грозни имаше 1800 български семейства. Живеехме добре – настанени бяхме в специален жилищен комплекс, имахме си училище, плащаха добри пари. Тогава в цяла Чечения руснаците бяха над 80 процента от населението. Повечето от местните са били изселени по времето на Сталин. В началото на 1991 г. съветският лидер Михаил Горбачов ги амнистира и им разреши да се върнат по родните си места. Ставаше въпрос за близо 1 милион души. Те започнаха да се завръщат от март 1991 година. Пристигаха в Грозни с коли, камиони, автобуси, дори и с коне и каруци. Нямаха жилища и започнаха да гонят руснаците от апартаментите им . Направо влизаха и ги изхвърляха. Пред очите ми група от деветима души нахлуха в апартамент на наши познати българи. С три юмрука повалиха мъжа, който се казваше Янко. Държаха се мръснишки с двете му дъщери, опипваха ги и ги наричаха с обидни епитети. След това цялото семейство беше изхвърлено на улицата. Само за половин година в Грозни не останаха почти никакви българи.

- Вие защо останахте?

- Родителите ми получиха покана да консултират строеж на болница на Международния червен кръст в малко градче, на 60 километра от Грозни. Парите, които им предлагаха, бяха добри и те решиха да рискуват.
Така останахме до 1993 година. Ситуацията в Чечения беше излязла от контрол. Нямаше никаква местна или централна власт. Появи се националистът Джохар Дудаев, който поиска Чечения да се отцепи от Руската федерация. Неговите отряди контролираха всичко. В началото на 1993-а те наброяваха близо 30 хиляди души. Повечето от хората в тях бяха криминални престъпници, амнистирани от Горбачов и върнати в Чечения. Икономиката на страната за нула време спря да функционира и хората започнаха да се издръжат от наркотрафик, оръжейни доставки, контрабанда и грабежи.

В страната нахлуха ислямистки групировки и някакви съмнителни субекти. Прииждаха доброволци да се бият за „свободата” на Чечения от Иран, Афганистан,Сирия, Палестина, Пакистан... За месеци изникнаха радикални мюсюлмански училища, които проповядваха „джихад”. Аз съм убеден, че войната, която избухна, не беше за независимостта на Чечения. Някои групировки спечелиха милиарди от търговия с оръжие и контрабанда. Буквално за две години Чечения се превърна в пустиня, и то още преди да започне войната.

През февруари 1993-а болницата към Червения кръст вече работеше. Ние вече се стягахме да си заминаваме за България. В един понеделник пристигнаха два камиона с чеченци, които заявиха, че вече те поемат контрола над заведението. Изгониха чужденците, прибраха цялата техника, консумативи и обзавеждане и оставиха сградата пуста. Вътре имаше над двайсет болни, които бяха изоставени дори без завивки. Всички успяхме да се доберем до Москва по някакво чудо.Това ни струваше много – пари, унижения и около месец път. Аз вече бях на 23 години и имах свои идеи. Реших да остана в Москва и да си вадя хляба там.
 
- И как стигна пак до Чечения?

Първо работих като гард в едно заведение. След няколко месеца шефът ми предложи да стана шофьор на проститутки на повикване. Вадех по 30 долара на курс.Тези пари бяха фантастични тогава, при положение че в Русия вече имаше хиперинфрация и доходите на хората в рубли се топяха като сняг през май. Така две години. В средата на 1995 г. войната в Чечения вече беше започнала. Научих, че се набират доброволци за специално паравоенно формирование, което да се бие на страната на руснаците. За тези отряди така и не се писа много, само се загатна.

Имаше обаче един батльон от около 800 души с наемници, които се биеха на страната на руснаците. Получавахме по 300 долара на месец. Сумата не беше голяма, като се има предвид, че на наемниците, които се биеха за чеченците, им се плащаше по 2000 долара на месец. Те обаче бяха финансирани от ислямски групировки и фондове, докато ние получавахме пари от бюджета на Русия и от няколко спонсора на кампанията.

- И как беше в Чечения?

- Не ми се говори много. Дълго време съм мълчал по тази тема. Касапница. Нещо невиждано. Това беше една обречена война за руснаците. Командирите на бойните части продаваха на чеченците танкове, оръдия, боеприпаси. Търгуваха най-безогледно. Често руски бойни постове оставяха без оръжие именно по тази причина. Ние се движехме по планински райони. Нашият отряд наброяваше около 80 души. Командир ни беше руснак, който се казваше Леонид. Задачата ни беше да правим диверсии. Взривявяхме складове с патрони и бомби, повреждахме транспортна техника. Нападахме чеченски лагери през нощта и вършехме всякакви саботажи в населените места контролирани от хората на Дудаев. Нашите действия бяха много по-ефективни от тези на официалните руски части. В доброволческия батальон имаше още трима българи. За съжаление и тримата бяха убити.

- Имаше ли жестокости?

- Точно за това не искам да си спомням, но все пак ще ви кажа. В Чечения законите за военопленниците не се спазваха. Заловените руски войници бяха измъчвани по методи, по-зловещи и от средновековните. В отряда на няколко пъти пристигаха фотоси и видеоматериали на изтезания на руснаци, попаднали в плен.

На единия от войниците му беше обелена главичката на половия член с бръснарско ножче и след това раната беше посипана със сол. Така нещастникът е стоял два дена, след което “милостиво” са го екзекутирали. На друг му бяха изгорили стъпалата с ютия и след това ги потопили в леген със сярна киселина. Особено жестока саморазправа имаше и с двама войници, заловени докато разузнават. Те бяха овесени за ръцете с въжета и потопени във варели със сярна киселина до кръста. За около час долната част на телата им се беше разтопила и вътрешните органи буквално се бяха изляли във варелите с киселина. Голяма част от изтезанията и екзекуциите бяха изпращани от самите чеченци, за да подбиват бойния дух и да сплашват войниците, които бяха не повече от 20-годишни. Само наемниците бяхме по-възрастни. Нашият отряд веднъж се натъкна на една поляна на брутална екзекуция. Четирима войници бяха съблечени чисто голи и след това набити на кол.

- Това звучи страшно. Имаше ли случаи на подобни изтезания от страна на руснаците спрямо заловени чеченци?

- Имаше, но по-малко. На войниците официално беше забранено да прибягват до саморазправа и мъчения. Въпреки това се случваше заловените чеченци да бъдат подлагани на тежки изтезания. Това обаче повече ставаше сред наемните отряди. Мога да кажа, че веднъж пред очите отрязаха двете ръце на заловен от нас чеченски сепаратист. Мой познат отсече ръцете му до раменете и го остави така да върви през гората. Разбира се, нещастникът падна и умря след стотина метра от загуба на кръв и шок. Като цяло войната беше един шок за всички. Човек оскотява и губи нормален разсъдък. Избиват инстинкти, които не си предполагал, че имаш. Правиш неща, които нямат разумно обяснение.

- Ти убивал ли си човек?

- Странен въпрос ми задаваш.Със сигурност съм застрелял над десетина души, но не съм ги броил. Когато влезеш в сражение, не мислиш. Стреляш и гледаш да елиминираш врага. Не искам да звучи като оправдание, но това за мен не е криминална проява. Това е война. Който не го е преживял, не може да го разбере.

- Как стана така, че се върна в България?

- При едно от сраженията бях ранен в глезена.Атакувахме кметството в малко селце, което беше завзето от чеченци. При престрелката ме удари картечен изстрел. Крушумът попадна точно в глезенната става, където има безброй малки костици. Бях откаран до лазарет в северната част на Чечения, където ми оказаха първа помощ и ми направиха полева операция. След това ме закараха в Москва. Там също ме оперираха.Така и не се оправих и досега накуцвам. Казаха ми, че фатална е била пълната интервенция. Там лекарите не са си свършили както трябва работата и след това е било невъзможно да ме възстановят напълно. Оттогава съм с 60 процента ограничени движения на ставата. Слава богу, че все пак ходя и се движа. Прибрах се в България в разгара на Виденовата зима. Тя обаче ми се стори песен пред войната в Чечения.
www.blitz.bg 
Вижте още по темата:
Смъртоносният отряд на Басаев 
Доку Умаров- Емирът на Кавказ 
Защо нормални жени стават камикадзета? 
Саид Бурятски- главният идеолог на екстремистите.в Северен Кавказ 
Краят на полковника- ликвидирането на Аслан Масхадов 
Една Нова година в Грозни- историята на един войник 
Войната в Чечня през погледа на един войник 
Българската връзка в Чечня
Клип как хора на Шамил Басаев превземат руско КПП
Войната в Чечня- историята на един българин участник в нея 
Войната в Чечня- сблъсък на традиционния ислям с фундаменталният 
Авторитарния господар на Чечня и бъдещето на Северен Кавказ 
Автентичен разказ на участник в двете войни в Чечня
Хасан Баиев- доктора спасил над 10 000 души по време на войните в Чечня
 Кота 776- гробницата на Шеста рота
Как един българин се запозна с Джохар Дудаев ?
Битката в Комсомолское- началото на края на Втората чеченска война
Документален филм за Шамил Басаев
бутон за сайт

1 коментара:

Анонимен,  10 февруари 2013 г., 14:35  

s edna dyma ,na voina kato na voina ,sila viara i chest ,dlajen si da ybivash .

  © Blogger templates ProBlogger Template by Ourblogtemplates.com 2008 | The Blog Full of Games

Back to TOP